няма смисъл

 няма смисъл

Украйна

 При поява на някаква разделителна линия хората имат склонност да взимат страна. Обикновено решението на коя страна да се симпатизира се взима на емоционална основа, без да се разгледа съответната материя в дълбочина и в хронология. Така беше и с въпроса да допускаме ли бежанци по време на възхода на Ислямската държава. Хората се изпокараха с приятелите си, зачеркнаха ги от Фейсбук. Така е и с текущия въпрос за войната в Украйна. Има ли Русия право да извършва тази т.нар. специална операция, няма ли. Още по-лошо е, че и при този въпрос се реагира у нас ( за другите държави не знам), както е и с другите въпроси-в зависимост от отношението на политичката партия, на която симпатизираме. В случая не ми е важно по какви подбуди съотвените партии застават зад политиката на Русия или на САЩ.

Естествено, че морът, който предизвиква една война, никога няма как да бъде оправдан с каквито и да е мотиви. Чувал съм войни за територия, войни за нефт, войни за жени сигурно също има. Един по ТедЕкс твърдеше, че война избухва, когато разполагаемите жени в една държава паднат под определен праг. Съмнява ме войната в Украйна сега да е заради последното, макар същият човек да твърди, че когато СССР влиза в Берлин, е имало милиони изнасилвания на жени. „Демилитаризация, денацификация“. Ако обичаш денацифицирай си собствената държава и я пази, както намериш за добре, така че нацистите да не навлизат на нейна територия. Но да прочистваш друга държава превантивно, това вече е ново двайсе. Обикновено се възхищавам на проактивни действия.

Всъщност дълго се чудих какви ли аджеба може да са мотивите на Путин за отпочването на тая атака. Нито е заради нефта и газа, нито е заради жените на Украйна, имат си и достатъчно земя и всякакви полезни изкопаеми в нея. Тогава за какво? Има и теория, че руснаците просто ги е страх от ново бъдещо навлизане на тяхна територия, както са правили Наполеон и Хитлер, заради липсата на силни естествени прегради и широката отвореност към средна Европа. Докато не попаднах на един пост на Джок Полфрийман относно нацистите в Украйна.  Оказва се, че в Украйна има нацистиии. Нещо повече-видно от статията в Уикипедия, САЩ са наясно с това обстоятелство. Обръщам внимание, че това е статия в Уикипедия, при това на английски, където всеки може да реагира и да промени дадено съдържание. И доколкото не е променено, значи описаното е истина. Затова допускам, че в телефонните разговори между двамата президенти от преди войната Байдън е бил подробно информиран за мотивите за предстоящата атака. Помним, че той предупреди света, че Путин вече е решил да нападне и че ще нападне. С други думи Байдън е бил убеден и е приел аргументацията на Путин. Затова и нямаше рязко преместване на натовска военна техника и хора в посока Украйна/румънската база. Т.е. тая война е договорена между тях двамата. Може би нещо подобно на подкрепата, която и САЩ и СССР едновременно са оказвали на Ирак по време на Ираноиракската война.

Но да се върнем на нацистите в Украйна. Излиза, че в украинското общество е имало нещо, за което почти всички са знаели, но са си траели. Траели са си и когато тия хора са получавали държавни постове. И сега се правят на „ни лук яли ни лук мирисали“ и на жертви. Тоест за това, че украинското общество не се е самопочистило, сега се стига до там друг да го почиства. Отново казвам-това няма как да е правилният начин в 21.век. Но съм сигурен и че хората края на 30те години на 20.век са си казвали същото „Това не може да се случва в 20. век!“, когато Хитлер е започвал да напада. Защото човек никога не е готов за нещо толкова жестоко като войната, тя никога не идва в правилния момент. Ако в транспортния бранш има фирма, която вози с неизправни и опасни автобуси, която не издава билети или по друг начин нарушава разпоредбите или добрите практики,  преди държавата да я глобява, трябва останалите фирми в същия бранш да я накарат или да оправи недостатъците, или да напусне този бизнес. Защото те най-напред узнават за начина ѝ на работа. Подобен принцип е бил възприеман в миналото от някои държави-населението е групирано на определена бройка и всички отговарят солидарно за провинения на всеки. Един да престъпи порядките-всички плащат. Съответно имат много по-голям стимул самите те да не допускат престъпления.

Друг аспект: заради тази малка, но явно силна част от украинското общество се налага обикновени мъже да хващат оръжие и да защитават територията и имуществото в държавата. Но не само. Всъщност основно защитават точно тия няколко човека, които биват издирвани чрез тая т.нар. специална операция. Защото ако хипотетично всички сдадат оръжие и кажат „Заповядайте, влезте и си хванете който ви трябва“, нищо няма да бъде разрушено и никой няма да умре (освен тези може би, които биват преследвани). Обаче не е позволено на мъжете да правят това. Те са задължени да се бият. И тука-каква е разликата между това да си гражданин и това да си поданик? В крайна сметка, когато ножът опре до кокала, не си никакъв гражданин, не притежаваш никаква свобода да запазиш живота си, като не-участваш в един конфликт, който не е твой. Ти си просто една собственост, един оператор на картечница, на който му се налага да защити тия, които са привилегировани. И истина е, че войната е това, където се пуцат хора, които не се познават, заради други хора, които се познават, но не искат да се пуцат.

Затова когато се забелязват несправедливости, макар и най-малките в едно общество, е добре веднага да се реагира, и то по щадящ начин с цел те да бъдат своевременно елиминирани, и то така, че всички замесени да са доволни. Преди да избуяват до нивото на Хитлер или Путин. Защото гогава е малко късно и малко сложно.  Естествено, идеално би било да се проследят и причините Азов да съществува. Но съм сигурен, че пак ще се стигне до същото-една несправедливост, на която не е обърнато внимание, е породила ответна реакция и това се е повторило многократно.

Едно време, преди още да има пушки и барут, българите с няколко копия и лъка са можели да се дървят на половин империя и да налагат собствена политика. В ерата на изтънчените оръжия обаче държавите, които могат да си позволят да водят самостоятелна военна и икономическа политика, се броят на пръсти. Териториите, които попадат между тях, този буфер, неизбежно попада под нечие влияние. Дори да поддържахме армия и техника на нива от най-добрите ни времена, пак нямаше да можем с тях да надвием ни Турция, ни Русия. А какъв е смисълът да храниш армия и да купуваш оръжие, ако с тях не си в състояние да надвиеш? Не просто да отбиеш врага за известно време, а да имаш реалистичен шанс да надвиеш. Тогава единственият полезен ход е кооперацията-дали ще е НАТО, дали ще е военна версия на СИВ, но съюз, от който ще имаш реална полза в нужда. Добре е, че нашите хора през 90-те години са успели да се обединят накъде ще върви държавата и в началото на века тя официално влезе под защитата на САЩ. Украйна, Молдова, Грузия, Армения нямаха тоя късмет. С две от тях Русия воюва. Въпросът към момента е дали след Украйна Русия ще влезе и в бившата съветска република Молдова, където е и Приднестровската република (нещо като ДНР и ЛНР), с оглед на проевропейски настроената ѝ президентка. А кому е нужно това влияние е по-скоро предмет на психологията, ако не и на психиатрията, според мен.

Сблъсъкът между водените от САЩ и Русия политики е в крайна сметка културен. Свободата да избираш срещу грубата силата и налагането. Те са несъвместими. Като вода и олио, като ден и нощ. Макар че каква за каква свобода нападнаха САЩ Ирак? Което отново показва, че доколкото не си част от нещо наистина голямо, ти си просто плячка и е въпрос на време да реализираш тоя си потенциал.

ГЛАДНИ ДЪРВЕТА 

Табели

До хижа Тъжа

Ботевият масив по пътя към Марагидик

над облаците на Предбалкана, видени от връх Марагидик

Вървейки по тая тиха, есенна пътека, си мисля: На времето пак е имало миграция, но е била другачия. Била е организирана. Освен че е била масова. Защото и сега има масова миграция (арабите около 2015), ама освен че им казаха "Елате", нищо не им е организирано. Много от тях се тълпят по лагери. Като цяло основната им задача е да натискат цените за труд надолу. Едно време обаче, когато примерно нашите хора тронките са били преместени по сегашните си земи, не са тръгвали един по един. Нашето село примерно е имало войнушки функции. Можеше да обявят, че искат само мъже на еди-каква си възраст. Вместо това обаче те са вдигнали цялото село и са го преместили, където е сега. По този начин хората не са се разделяли: възрастните са останали с младите и са можели да продължат да допринасят за семейството; младите не са се притеснявали какво става с техните родители на 400 км разстояние. 
В последните си години капитализъмът обаче става все по-агресивен и дързък в скършването на социални модели, оцелели хиляди години преди него. Сега той подбира кого да си вземе-иска най-добрия, най-квалифицирания. След време все повече квалифицирани хора ще бъдат отхвърлени от Парите в процеса на подбора им. Докато Парите не се самоунищожат. Вярно е, че са нужни технически нововъведения, но просто в същото време опциите за социално развитие не се обогатяват със същия темп. Това разкъсване ще роди модела, следващ капитализъма.

Кадемлийското пръскало

хижа Триглав

Хижа Триглав беше по-уютната от двете хижи. И имат много неща за ядене. Гъбена чорба, кроасанова торта със сладолед, цедено мляко с истински боровинки, прясно изпържени картофи...Даже има и кюфтета на скара! Щото в хижа Тъжа нямат. Там не било магазин, та затова. Освен това като седиш пред прозорчето на столовата и чакаш, ти се казва "КВО?" Все едно че вестници може да искаш да си купиш. Има салати, от които най-популярната е шопска. Ама без сирене. То било "отделно". Сиреч за плочка сиренце ше ти вземат още едни има-няма 50 стотинки. За маслина в тая салата да не говорим. Или пък сиренето да е настъргано :D Това да не ти е ресторант, ve?! Ама ко ма интересува каква е рецептата за Шопска салата ве! Бил си път цял ден и накрая "каквото си носиш в раницата". Аве, аланколу, ми че то даже  на Тевно езеро има от пиле мляко, дето качват всичко с катърите. Естествено, че нищо не си нося в раницата. Да няма да спя на палатка, я. 
И как пък никоя от тия хижи не се светна да предлагат мюсли на закуска? Навсякъде са неизменните пържени филийки. Като на Тъжа ги пържат без яйца, естествено, само с олио. И гарнитурата е лъжица купешки конфитюр и плочката сирене, за която вече стана дума. И тоя сет струва тройка. Може и мауд да предлагат. Киснеш само и вариш. Проста работа. Ама няма, при това никъде. Кюфтетата пък, където ги има, са от долни по-долни. Ми нали ше вземеш кайма, па ше я омесиш с чубричка, па ше турнеш червен пуперец, па ше бутнеш малко лучец в тия кюфтета да се не срамиш пред ората. Не, бате! Ше идем и ше земем най-белите кюфтета в тарелка! Ше ги пекнем на скарата и на му на туриста. Той избор няма. Като иска да иде на Марагидик, ше дойде, ше ми яде кюфтетата и ушите му ше плющят даже!

Иначе табелите са мега яки. Толкова гладни дървета по един маршрут не бях виждал :) 

...и си ги вземи на връщане...

ОТ ОФЦИФЕРМА ТЪЖА
уфсъ не е мит

към северния Джендем

 まじ心病んでる。
やり直し。この人生のうちにやり直しが付かんのなら、人生を一旦終了さしてやり直しをするんだ。それが一番の憧れ。もうバランス戻せない。失敗の連発。でないと、自然に死ぬのをずっと首長に待たなあかんねんけど、それがいや。ずる賢いかも知れんけどね。

В кой точно момент...

човек решава, че не иска да живее повече?

Самоубийците-това са най-коварните врагове. Има два варианта: 

1) един ден просто разбираш, че се е самоубил и вече го няма. Тогава осъзнаваш, че ти си бил най-малката причина тоя  човек да живее, колкото и, привидно, да сте имали добри отношения. Бил си лъган през цялото време. Или си се самозалъгвал.

2) в продължение на много време субектът методически се самоотслабва. Това може да го прави, като просто не взима мерки срещу дисбалансите, които се появяват в живота му, срещу болестите по-конкретно. Той вече се е предал, заявил е пред себе си, че няма смисъл да живее, че не желае да живее. Животът  за тоя човек вече не е ценност. И огромен е шокът за близките му, когато осъзнаят тези обстоятелства и че няма, наистина няма какво да направят. Няма нещо, което този човек да желае, та когато му го дадеш, той да се зарадва и пак да поиска да е жив, да гледа какво ще става в бъдеще. Не. Той просто съществува в досегашния си ритъм и сякаш...чака. Вече се е приготвил психически и не му пука. Наглед всичко е нормално. Може би това е някаква неосъзната стратегия за "заблуда на врага".Някаква брутална шизофрения! А може пък и да е осъзната. 

И все пак в кой точно момент тоя човек се е превърнал във враг на себе си? Защо изобщо съществуват такива моменти, защо мозъкът ги допуска...да бъдат по-силни от Живота? Животът така и така ще свърши, защо да помагаме на края му? 

Чудя се и дали това не е все пак демонстрация от типа "щом не ме обичаш, тогава пък ше умра!". Израз на дълбоко, непоправимо разочарование. Не знам...не ми стигат познанията по психология...Всъщност почти съм сигурен, че е това, но какво да се направи...?

Село Ургаре /Българи/

Чудех се доста как да започна тоя...то няма да е разказ като разказите...защото ще бие на рекламация повече.

Неска по-скоро нямах намерение да минавам през Българи. Ходеше ми се до Инджето, понеже узнах, че там направили голям ресторант. А я в Инджето съм изкарал не анна и две ваканции, та ми е на сърцето. Улици имало оправени, също четох  някъде из интернет, та рекох да обидим и да видим. Улици оправени не видях, може би точно на тях не съм попаднал. С неоправените селски улици съм свикнал, макар в Инджето от много години да не са в лошо състояние. Все пак има села, например в Тополовградско, с улици без асфалт. Това, което повече ме притесни обаче, беше, че явно на панагирето вече няма да може да се извива голямо хоро, защото една значителна част от площада се ползва от новия ресторант. Предполагам под наем от община Созопол.

Иначе видях, че в селото се строят нови къщи на няколко места. Винаги съм се чудел как се избиват пари за строителство на къща за гости...Сигурно чувството да инвестираш в нещо, което в момента е под риск ако не да престане изобщо да съществува, то поне да промени изоснови начина, по който съществува, е смазващо. Освен това, когато хората ходят в някое село, те искат да се докоснат до селския живот, а не да спят в чиста и спретната, (да се чете "сервилна") къща, която би могла да бъде във всеки град, но на село. Макар че това е само моето лично схващане за нещата, наясно съм, че "свят широк, хора всякакви", както е казано. 

Докато се чудех накъде да хвана след Инджето, колата ми сама зави надясно :D Не след дълго видях един, който маха за стоп и реших да го взема. Таман намалям, гледам те били двама, другия се скрил в сянката. "А! Пак ме прекарахте", си викам. Майтап си правя, естествено. В краткия ми стаж като стопаджия и мен са ме взимали, а тая благодарност за да я върна, освен да взимам и аз стопаджии, друг начин не виждам. А всъщност тия хора ги видях малко по-рано, може би след Маринка ли, след Крушевец ли, но им направих характерния жест, който значи, че колата ти е пълна. Така си и беше. На задната седалка бях застопорил една карпуза, която обаче в Инджето разтоварих и вече нямах оправдание. С други думи-човек от съдбата си не може да избяга. Bull shit-няма такова нещо като съдба. Та тия хора реших да ги закарам чак до Търново. Аз иначе работа в Търново нямам. Но поне веднъж и мене са ме карали специално до мястото, към което съм тръгнал, така че ето още нещо, което трябва да връщам. Оказаха се украинци. Малко се ошашках да нямат някой Covid, но единият поясни, че носели тест резултат, че не били заразени. И то без да го питам. Абе сигурно ми е личало :D Отивали в Турция на море. От Одеса били, и там море имали, но същото-Черно. А те искали на друго. Бяха много разговорливи. Чак не ме оставяха да помисля на спокойствие, до Търново ли да ходя наистина или да ги разтоваря по средата някъде :D

Следващата рекламация ще е за Българи. То ако не бях ходил до Търново, сигурно нямаше да се нахакам и там, ама...съдба...пак.

Българе глава дигнали, 

българе и комиткето

със царет бой да се биет

царството да си превзимат

Тая песен отдавна ми беше мерак да я изсвиря, и то в самото село Българи. Не щеш ли обаче, забелязах с крайчеца на лявото си око, че черквата е отворена. Викам си "Ъ! Я в черкви много не ходе, ама щом е оторена, и то в неделе, ше се ръгна да видим како има вътре." Бях обаче вече извадил и кларинета от колата във формата на едно куфарче, т.е. никой не разбира, че аз нося точно кларинет в тоя куфар. И като току се запътих, олку, веднага чух зад гърба си една баба и един дядо, които преди това бях забелязах, че заедно с други хора бяха седнали в хладната сянка на един орех между чешмата и черквата. Питаха ме дали съм щял да влизам в черквата. Още преди да сваря да отговоря, дядото с една капела на главата търчеше към мене. Изчаках го да ме настигне. Погледът ми е арестуван от тъмно сините му очи. Те я били "обслужвали" черквата, не можел съм да влизам без тях. Можело да искам снимки да правя, посочи дядото куфарчето, което носех. "Явно снимки не може да се правят в тая черква", разсъждавам вече аз наум. "Ти сега идваш да ме пазиш да не направя някоя снимка ли?", питам аз и докато дядото реагира на въпроса ми, вече сме стигнали входа. "Има свещи по 50 стотинки, по 1 лев...", обяснява дядото с капелата. "Я не съм набожен, не ми трябват свещи", отговарям аз и тогава май Земята се разтвори! "Щом няма да палиш свещи, няма да влизаш навътре!" Ядосах се и естествено, не го послушах, а влязох по-навътре. Не, че много разбирам от  черкви, че ме влекат или нещо подобно. А напук. Зебелязах, че вдясно има нахвърлени  някакви банкноти. Може би с тях хората си купуват свещите...Другото свято място, на което съм виждал така нахвърлени пари, е Роженският манастир преди много години... (ах колко години са минали от тогава :( ) Там обаче никой не ги пазеше, мисля, че бяха в помещението, в което монасите се хранят. А очевидно никой не ги и крадеше. Хората не ходят в бял ден по черквите, за да окрадат няколко лева. Но това е друга една тема...

Дядото се върна при компанията си под ореха. Питах го как се казва още в черквата, но не ми отговори. Отново попитах пред другите хора. "Асан!". Нямаше как тоя синеок човек в село с името Българи да се казва Асан. Питах и другите как се казва, но колективно го прикриха с мълчание. Явно всички те знаят, че вършат нещо нередно...

Исус е казал: "Вън търговците от храма!"

Българи лежи на стари лаври. Може би не е съвсем случайно, че живеят едноцифрен брой хора в него въпреки прекрасната природа. Нестинарство...когато парите са ти изяли душата, нищо не ти струва нестинарството. 

2015 година по време на пътуването си из Странджата с колелото бяхме минали и през Българи. Удивих се на младите хора, които тогава държаха бирарията. Имаха интересни хрумки, като хамаците, които се спускаха от тавана. Днес дворът ѝ е пълен с непочистени сухи листа от липата, а когато надзърнах през прозореца, видях, че веригите, на които се държаха хамаците, висят самотно от тавана като безброй недовършени бесила.

Българи е на повече от 120 км от мен и понеже не мога да се върна толкова лесно отново, когато настроението ми ще е по-хубаво, въпреки случката реших да запиша мелодията. Макар че явно няма смисъл. Българите в Българи са дълбоко заспали и скоро няма да "дигнат" глава.

Има и друга рекламация :D

Камъка на 10-тия километър след Търново в посока Царево се оказа седиментна скала без никакви следи от човешка обработка с изключение на един канал. И като казвам следи от човешка обработка си мисля за Палеокастро и дисковете, и ямките в скалите там, които приличат на...може и звездна карта да са. И тъкмо си мислех, че каналът тече на изток и че може в деня на слънцестоенето слънчевият лъч да се покатерва по него до върха на камъка, извадих компаса и установих, че каналът сочи неопределено на изток-североизток. Та това и то се оказа една паратика работа.

ИМАШЕ ИНТЕРЕСНИ СРЕЩИ, отново в Родопите

...Обаче все пак не мога да напиша всичко, което чувам.

 

Никога не съм разбирал хората, които минават край мястото, където живее приятел, и не се обаждат. Макар че сигурно и аз съм го правил. Никога не съм казвал, че се разбирам ;) Така и аз стоя в колата на разклона в Княжево и звъня на Тонката от Радовец дали си е у тях. След около половин час съм у тях. Радвам се да се видим. Почти всяка година им омалувам. Не знам, "нарочно ли го прави тоз човееек...", но винаги минавам през тях при пътуванията си към Родопите. А те винаги са супер приятелски настроени и ме карат да се чувствам по-добре и от у дома. И винаги ми дават нещо за изпът. Освен почерпките на място, които се подразбират. Една година го бяхме сварили бат Иван там сам, но човекът измъкна едни буркани с домашно заешко и ... ооо! такава манджа не сте яли! ...Спомени. А от този път помня, че научих там две! неща, ама...какви бяхаааа...Надеждата ми е да ми се обадят и да ми ги припомнят, ако четат тоз блог...но по-скоро от някоя костенурка вълна ше острижа.

Естествено, поканиха ме да остана там за вечерта. Аз и нямах планове къде да спя тази вечер, както и никога нямам, освен това отиваше вече към 18 часа и за малко да се разколебая и да омекна, но отсяках! Крайно ми е неудобно от тия хора, сигурно вече 10 пъти съм им се натрисал...

В Ивайловград срещата беше наистина отговаряща на името на блога. Там също гостувах на място, където и преди съм ходил. От една страна тая практика издава някакъв консерватизъм, страх от непознатото и тъмното, от новото. От друга обаче гарантира един мимимум комфорт, когато човек е напуснал умишлено зоната си на комфорт. Малко противоречие, но това е положението. Освен това, оказа се, има и друг положителен аспект. Когато се явяваш последователно при едни и същи хора, има по-голям шанс те да те приемат за по-близък и да станат по-откровени с тебе. Което пък е ултимативната цел не само на пътуванията (ми), но и на живота като цяло, не ли? На сутринта домакиняата от ЕКО ДОМ ДАРИНА беше толкова откровена с мен, че макар да знам, че тоз блог няма читатели и го списвам просто за да запиша някъде спомените си, колкото да не ги забравя, не мога да напиша всичко, че даже и повечето, което ми сподели. Разбрах, че това е една наистина забележителна жена. Един от пионерите на туризма в града, макар да не е родом от Ивайловград. С огромно чувство за дълг, каквото съм срещал само в японските филми за самураи. С идеи, борбеност, старание, върховна отдаденост. Винаги, когато някой ми се похвали, че е ходил еди-къде си, го питам, общувал ли е с местните. Повечето хора отговарят, естествено, НЕ. Да ходиш по разни яки места, е хубаво, но за мен най-хубаво е да се срещаш и да говориш с хора по време на едно пътуване. Никога не знаеш от къде ке изскокне заяко и кой човек ке те почувства близък, сродна душа. 

Това са картинки от прехода на следващия ден

.

Малко преди Златоград реших да се отбия към Неделино. И винаги съм искал, но все минавах от там с колелото, а отклонението не е малко. Чувал съм много за него: най-напред от приятеля ми Ютака, японеца гайдар, който безследно изчезна преди 11 години, за двугласовото им пеене, а после и за един техен кмет, който прави някакви далавери с едни ПВЦ дограми :D Неделино обаче се оказа много приятна изненада. Там може да се види нещо, което при нас отдавна е изчезнало. Хора, които обработват харманите си. Основната дейност беше свързана със сяното. Там много интересно го събират и го вързват, предполагам, че го носят към къщите си, където го доизсушават, вероятно защото в Родопите вали често и ако чакат да съхне на открито, ще мухляса. И тези хора не са просто някакви заточени старци, каквито са в повечето български села и градове от аграрен тип, а млади хора, дошли с децата си. По-големите надзирават по-малките. Супер идилична картинка!  

Самото градче Неделино също има хубава атмосфера, като за пътник. 

Гледам СУ Кирил и Методий, викам си не може да е туй Софийският университет. Светско училище първи път чувам да има с нарочна табела.

Пред тоя пък козметичен салон бяха седнали две баби. Викам ше ги снимам все едно чакат да влязат вътре, ама докат се наканя...че и през рамо снимах, да не се разсърдят нещо...те станали и понесли торбите със самуните към къщи :D

A eто и една истинска подпорна стена made in Неделино. Между другото, изумих се от чистотата на речното корито-почти никакви отпадъци!!

След Неделино по пътя качих един човек на стоп до следващото село Бял извор-бай Андро, както сам се представи. Макар че не беше май много по-голям от мене. Ходил бил да походи малко по гората, да се повъргаля по поляните, че много хубаво миришело сега. Ударих, ка, и едно патронче :) В Елхово бил служел на времето, довери ми той, като му казах, че съм от едно село край турската граница, гадже имал там даже, всичко знаел за нея сега. Съжалявам,че отбих поканата му да ме почерпи в кафето на центъра на селото, но бях го возил твърде малко и не бях заработил като за почерпка.

А тоз го спасих от коритото на чешмата, където срещнах бая ти Андро. Беше паднал в вътре, а течението го беше натикало в отходния канал, като го препречваше с тялото си. Вледенен от водата, след като го извадих, продължи да заема формата на Ф50 😁

Една баба недискретно бере череши в Подвис

В Борино също нощувах за пореден път (в къща Мелиса със страхотна гледка от високо), дори като изключим спането на палатка в околностите му в компанията на някакви нощни кучета и шумуркания. Тоя път разбрах, че селото е не помашко, а турско. Обаче комшийката, една баба, говореше български без никакъв акцент, ако и да бъркаше граматиката от време на време. Разговорът ѝ с моя домакин беше интересен: тя говори на турски, той-на български. Всеки разбира другия. Така и не разбрах той турчин ли беше, българин ли...

За Борино толкова, следващата спирка е Орцево. Орцево...това е съвсем друг един свят. Самото дълго изкачване след Бабяк някакси ти помага да осъзнаеш, че отиваш в друг свят. И тук отново интересни срещи: туристическото лице на Орцево, Муса Гулит, станал трудовак. Като юноша правел пасове от по 40 метра, можел на носа да ти я тури, на главата, на рамото, на крака, също като мааалко по-известния Гулит, та от там и парамонът му. Обаче баща му много го подкрепял в спортните му начинания и се наложило да подсигури кариерата му на трудовак на връх Ореляк, като подари едно агне на треньора му. За да не напускал Орцево. Така кариерата на младия футболен талант била предопределена. И за да е пълна драмата, сега Муса дава мило и драго не само за Орцево, а, както самият той казва, за целите северозападни Родопи.

На следващия ден пък бат Исмаил, домакинът ми, жертва ценни минути от обедната си почивка, за да поговори с мен, докато аз чакам дъждът долу в Разлог да се извали. Не обичам да карам по дъжд. Подари ми книгата си, която издаде неотдавна. И той е интересен екземпляр: кърски човек, но с катинарче; даскал, па пише и поезия. Освен това свирел акордеон и пеел. Там горе на 1600 метра над морето, в най-високото село в България! 

Следващата интересна среща беше в Благоевград. Там се срещнах с Любен. Любен е герой на един по-стар пост, от Босилеград от 2012 г. май, момчето, което свиреше акордеон на прага пред дома си. Сега той вече е трета година студент по педагогика на музикалното образование. Всъщност посещението ми при него, както и това в Смолян, за което неслучайно не пиша нито дума, имаше за цел да посвиря в дует с някои асъл-музиканти, което да ми послужи за мотивация. Любен обаче, макар да ми беше обещал по Фейсбук, вероятно невярвайки, че наистина ще стигна чак до Благоевград, ме отби, като каза, че сега заради извънредната обстановка не пускали в общежитието му външни хора като мене. Сетне обаче ми призна, че всъщност му било неприятно още преди години, когато го посещавах у дома му и баща му го караше да свири. "Ела да видиш сега какво може нашата маймуна"-описа ситуацията той. С други думи: тия неща със свиренето не стават на сила, нещо, което и сам съм усетил. Трябва на човек в тоз конкретен момент да му се присвири. Един акордеонист от смолянско не отговори на съобщението ми; в Пловдив смятах да се обадя и на друг един виртуоз, обаче след това откровение на Любен го оставих за когато провидението реши.

Орцево

Орцево

Равносметката е, че с колело пътуването има несравнимо по-плътен вкус. С кола не те плашат чобанските кучета, не те вали; като гръмне, не се насираш. Но изтърваш всичките гледки и не се усеща вятърът. А скоростта в Родопите, оказа се, е само около два пъти по-голяма с колата.

ПП: Сега се сещам, че едното от нещата, които научих в Радовец, е що е то солна стая.